Съединителна тъкан

Съединителната тъкан е изградена от твърде разнообразни по вид клетки и от изобилно междуклетъчно вещество, произвеждано от тях. Съ­единителната тъкан произлиза от мезодермата (сред­ния зародишен пласт) и свързва останалите тъкани при изграждането на органите, откъдето идва и нейното наименование. В зависимост от вида на клетките и състава на основното вещество съединителната тъ­кан изпълнява различни функции в организма и се дели на две групи: 1. Тъкани със защитна и изхран­ваща (трофична) функция. 2. Тъкани с опорна (ме­ханична) функция.

Към първата група спадат:

– рехава влакнеста съединителна тъкан – изгра­дена е от клетки и междуклетъчно вещество. Разпо­ложена е в подкожието, обвива кръвоносните съдо­ве, нервите и много от вътрешните органи;

– мастна съединителна тъкан – намира се най-вече в подкожието и около бъбреците. Всяка клетка съдържа по една голяма мастна капка. Мастната тъ­кан е значителен енергиен резерв и има топлоизола­ционна функция.

– мрежеста съединителна тъкан – изградена е от звездовидни клетки. Тя е основа на всички кръвотворни органи (костен мозък, далак, лимфни въз­ли). Осигурява защита срещу болестотворните мик­роорганизми.

Втората група съединителна тъкан се характеризи­рат с малко на брой клетъчни елементи и значително количество междуклетъчно вещество. Намира се пре­ди всичко в органите на опорно-двигателната система.

– плътна влакнеста съединителна тъкан – клет­ките й са вретеновидни, а в междуклетъчното вещес­тво се намират голям брой колагенни и еластични влакна. Изгражда сухожилията и обвивките на мус­кулите, както и капсулите и връзките на ставите.

– хрущялна тъкан – състои се от клетки, разпо­ложени поединично и на групички, и значително ко­личество плътно междуклетъчно вещество. Тя е специализирана съединителна тъкан, чиито матрикс, благодарение на своята твърдост и здравина изгражда скелета. Извънклетъчният матрикс е богат на глюкозоаминогликани и протеогликани. Тези макромолекули взаимодействат с колагенните и еластичните влакна. Най-много хрущялна тъкан има в областта на ставите. Участва в изграждането на носа, ушните миди, трахеята, грък­ляна, бронхите.

– костна тъкан – най-сложно устроената съедини­телна тъкан. Образувана е от звездовидни клетки, раз­положени сред много твърдо междуклетъчно вещест­во. В костната тъкан са отложени голямо количество минерални соли и най-вече калций и фосфор. Харак­терно е, че клетките са подредени в концентрични кръ­гове, а между тях пространството е изпълнено с меж­дуклетъчно вещество. Тъканта наподобява множество цилиндри, разположени един в друг. През кухината на най-вътрешния цилиндър минава малък кръвоносен съд, който изхранва заобикалящата го тъкан. В зависи­мост от подреждането на костните пластинки се раз­личават плътно и гъбесто костно вещество.

Към съединителната тъкан обикновено се причислява още един вид тъкан – кръвта. На пръв поглед тя не отго­варя на представата ни за тъкани като за повече или по-малко плътна маса. Доколкото обаче кръвта е изградена от кръвни клетки (формени елементи) и течно междукле­тъчно вещество (плазма), тя също е тъкан. Кръвта е ос­новната вътрешна течна среда. Някои автори я разглеж­дат като отделна кръвна тъкан.

Основната субстанция на съединителната тъкан е свързана с течност, която е около 70% от обема й. В състава на тази течност влизат малко плазмени протеини, които могат да минават през стените на капилярите.

Междуклетъчното вещество на съединителната тъкан е изградено от фибробласти. Различават се глюкозаминогликани, протеогликани и фибрилерни протеини. Друг компонент на матрикса е основната субстанция, която включва глюкозамоногликани. Те са линеарни полизахариди и към тях се отнася хиалуроновата киселина, хондроитин сулфатите, дерматан сулфат, кератан сулфат и други.

Колагенът е главният белтък в съединителната тъкан. Той е основният компонент в костите и зъбите и укрепва кръвоносните съдове. Колагенът се нарушава от всякакви лъчеви въздействия – колагенът в мозъка – от мобилните телефони, колагенът в тялото – от облъчвана в микровълнова печка храна и т.н.

Кои заболявания засягат обичайно съединителната тъкан?

При друга голяма група заболявания на съединителната тъкан не съществува специфична генетична аномалия като единствена причина за възникването им. Причините за изява на тези заболявания са неизвестни. Това, което ги обединява в една група, е спонтанната и болестно променена хиперактивност на имунната система, която атакува собствените тъкани и органи вместо да ги защитава от действието на чужди агенти. Тази имунна реакция се нарича автоимунна атака и се осъществява предимно чрез производството на специфични биологично активни белтъчни молекули, наречени антитела. Тези антитела не са нормални, насочени са срещу свойствени за организма „мишени“ и се наричат автоантитела.

Класическите имунно-свързани (или автоимунни) болести на съединителната тъкан, наричани още системни заболявания на съединителната тъкан са системният лупус еритематозус, ревматоидният артрит, системната склеродермия, полимиозитът и дерматомиозитът. Всяка от тези болести има своя характеристика и протича със специфина клинична изява.

Всяко заболяване от тази група се характеризира и със специфични промени в рутинните и имунологични кръвни изследвания ( включително наличие на анормални антитела). Всяка от тези болести може да еволюира по-бавно или по-бързо от съвсем леки клинични и лабораторни промени до пълната изява на дадена болест, което прави диагнозата и лесна за поставяне. Често може да се наблюдават пациенти, при които болестният процес притежава характеристиките на автоимунно заболяване на съединителната тъкан, но не е развил и придобил пълната характеристика на класическите системни съединителнотъканни заболявания, изброени по-горе. В тези случаи се поставя диагнозата „недиференцирана“ или „неопределена“ болест на съединителната тъкан. Пълната картина на класическо заболяване може никога да не се развие при тези болни.

Какво представлява смесената съединителнотъканна болест?

Смесената съединителнотъканна болест е описана за първи път през 1972г. класически като „припокриване“ на три системни заболявания на съединителната тъкан:

  • системен лупус еритематозус
  • системна склеродермия
  • полимиозит

При пациентите, страдащи от тези болести, се наблюдават особености, характерни за всяко от трите заболявания. Типично, също така, в кръвта на тези болни се откриват големи количества антинуклеарни антитела (ANAs) и антитела насочени срещу рибонуклеопротеините (анти-RNP). С течение на времето сред симптомите на това заболяване започват да доминират оплакванията, характерни за едно от трите класически заболявания, най-често системната склеродермия.

Понастоящем се счита, че синдромите на „припокриване“ могат да включват комбинация от всички автоимунни заболявания на съединителната тъкан.

 Патология на съединителната тъкан

Нарушението в синтезата на колагена води до нарушение и в нормалната  структура на тъканите и органите. Най-често наблюдаваното нарушение е повишената синтеза на колагена, което е известна под името фиброза.

   Фиброза /Склероза/

Фиброзата е патологичен процес, който се изразява с повишено разрастване на зряла съединителна тъкан, която нарушава структурния паритет и взаимоотношения в органите и тъканите. Разрасналата съединителна тъкан е представена от груби колагенови влакна, които рязко преобладават над другите извънклетъчни и клетъчни компоненти. Това води до локално или дифузно уплътняване на тъканите.

Фиброзата е динамичен процес, който протича фазово. Локалното огнище на склероза, при което се замества ранев дефект или фокална некроза се означава като ръбец /цикатрикс/.

От етиологична и морфогенетична гледна точка фиброзата може да се класифицира по следния начин:

  1. 1.  Фиброза след продуктивно възпаление. Най-често се наблюдава в крайната фаза на хроничния възпалителен процес. Това е една от най-често наблюдаваните форми на фиброза.
  2. 2.  Фиброза след системна или локална дезорганизация на съединителна тъкан. Среща се при системни заболявания на колагена, вродени или придобити дисплазии, на пример, фиброматози и други.
  3. 3.  Фиброза след некроза или атрофия на тъканите. Наблюдава се най-често в острата фаза на възпалението, където в зоната на некротизиралите клетки започва усилен процес на колагеносинтеза от участващите във възпалителния гранулом фибробласти.
  4. 4.  Фиброза при зарастване на раните под формата на ръбци. Тази форма на фиброза е обичайна при рани зарастващи per secundam.
  5. 5.  Фиброза при организация на тромби, кръвоизливи или като резултат на сраствания и облитерации на серозни кухини.
  6. 6.  Фиброза в туморната тъкан. Това е един често наблюдаван процес в онкопатологията. Характеризира се с разрастване на колагенна съединителна тъкан в стромата на туморите, която обхваща туморните повлекла.

Основна роля в биосинтеза и секрецията на колагена играят Фибробластите.

С помощта на електронно микроскопското изследване са разграничени два вида активно секретиращи фибробласти.

· Колагенобласти I тип – характеризират се с умерена колаген – продуцираща активност. Наблюдават се предимно в зрелите тъкани, в дълго незарастващи рани и при не интензивно фиброзиращи процеси. Те са близки по структура до младите фибробласти като се отличават със значително по-развита зърнисто-цитоплазматична мрежа.

· Колагенобласти от II тип – наблюдават се предимно в интензивно развиваща се съединителна тъкан и за тях е характерно интензивно продуциране на колаген. Фибриногенезата в тъканите обикновено се извършва по външната страна на клетъчната мембрана на фибробластите, където има специални рецептори за молекулите на колагена и висока концентрация на протеогликани. По-рядко фибриногенезата може да се извърши и „дистанционно“ в междуклетъчното пространство върху предварително оформена матрица от протеогликани и структурни гликопротеини.
Контролната функция на фиброкластите е насочена към отстраняване на колагенови влакна, които са без функционално натоварване или чрез отстраняване на „неправилни“ участъци на колагеновата молекула.
Освен фибробластите и фиброкластите във фиброгенезата определена роля играят и някои фактори, които модулират колагеновата продукция. Такива са монокини, лимфокини, гликопротеиди, простагландини и бета – адренергичната система.

Механизми на склерозиране. Възможни са три основни механизма, които могат да доведат до склерозиране на тъканите и органите.

1. Образуване на млада съединителна тъкан чрез пролиферация на фибробластите. При тези случаи се наблюдава усилен синтез на колаген и съзряване на тъканта.

2. Образуване на млада съединителна тъкан без пролиферация на фибробласти. Тя се осъществява от клетъчна и чрез извънклетъчна фибрилогенеза. Такъв процес може да се наблюдава при промяна на съотношението между клетките и колагеновите влакна. В резултат на това рехавата стромална тъкан на органите се превръща във фиброзна. В други случаи може да се наблюдава нарастване на масата, и/или изменение структурата на специализираните видове съединителна тъкан. Посочените механизми обясняват дезорганизацията на съединителната тъкан при склероза на вътрешните органи, особено при хроничен венозен застой, нефросклероза, обусловена от хипертонична болест и атеросклероза.
3. Уплътнение на тъканите при колабиране на стромата в резултат на некроза или атрофия на паренхима на вътрешните органи. Този механизъм може да обясни възникването на склероза при масивни некрози в черния дроб при вирусни инфекции или под действието на токсични вещества. В зоната на масивната некроза настъпва колапс на ретикулната мрежа с последващо разрастване на съединителната тъкан. Този процес стои в основата на т.нар. постнекротична цироза на черния дроб.

Макроскопски. Фиброзата на органите и тъканите може да бъде местна и обща. При местната форма, зоната на фиброзата е плътна, в сравнение със заобикалящия паренхим. При дифузната форма се констатира дифузно уплътнение на органа, който в началната фаза на фиброзата е със запазена форма и големина. При напредналите фази обемът, големината и теглото на органа намаляват в сравнение с нормата.

Микроскопски. Хистологичната картина се определя от това дали са касае за локална или дифузна фиброза.

При локалната съединителната тъкан е разраснала в зона на некроза или увредени паренхимни клетки. По този начин се нарушава архитектониката на органа.
При дифузната форма този процес е още по-демонстративно изразен, като при някои случаи е трудно да се открият зони със запазен паренхим.
Фиброзната тъкан се оцветява в хистологичните препарати по метода на ван Гизон в червено. Яркостта на цвета се определя от степента на колагенизация на фиброзната тъкан.